Tози сайт изисква Flash player 8, моля инсталирайте от тук

Събития
Новини
За нас
Екип
Награди
Инициативи
Предложения
Общи въпроси
Контакт
Каталог в табличен формат (xls)
Неустоимо предложение!
Литературен фестивал ПЛОВДИВ ЧЕТЕ

ИК Жанет45

Справочник на изданията » » Захранване на нощта


images

Захранване на нощта

от Иглика Дионисиева

В „Захранване на нощта“ има два свята – единият е уж вече известният, вторият е този, който усещаме като истина: деликатните заплахи на съдбата, предупредителният ход на часовниците, самотата сред множеството. И докосването на Бога, когато сам си забравил, че имаш нужда от помощ. За поезията на Иглика всичко е живо – пламъците, стъклото, светците от календара. Земята, която ни чака обратно. Ние самите, когато имаме очи да се видим един друг.                                                                                                             

Кристин Димитрова

 

Откъм светлата страна на живота. Откъм пъстрия обред на обичта. Иглика Дионисиева посява тайни в стиховете си и ги оставя да разцъфтят. 

Марин Бодаков

 

С какво се захранва нощта в новата поетична книга на Иглика Дионисиева? С благата вест за човека, отправена към Създателя от птицата? В сгъстения чувствен мрак прозира пиршеството на празника – не абстрактен календар, а тайно битийно мъченичество. Жито, което покълва в разпадащия се свят. Поезия на привидната сломеност.                                                                                                     

Христина Мирчева

  • Заглавие: Захранване на нощта
  • Автор: Иглика Дионисиева
  • Оформление: Румен Жеков
  • Редактор: Марин Бодаков
  • Жанр: Поезия
  • Поредица: --
  • Корична цена: 10.90 лв.
  • Цена online: 10.36 лв.
  • Меки корици
  • Брой страници: 68
  • Дата на издаване: 02.2017
  • ISBN: 978 619 186 306 8




Отзиви на читатели (2)

покажи всички само заглавията покажи всички

Защо нощта трябва да бъде захранена

от Ирен Петрова, написан на 2020-04-01 12:02:37 814
Всеки читател, имал удоволствието да се докосне до стихосбирката „Захранване на нощта“ на Иглика Дионисиева (Изд. „Жанет-45“, 2017 г.), със сигурност си е задал следния въпрос: защо нощта трябва да бъде захранена и с какво? Аз нямах много време да разсъждавам по темата, защото отговорът ми бе даден с посвещението, което получих от самата Иглика. То гласеше: „На Ирен, за да се захранва със сила и вяра, защото колкото и да е дълга нощта – тя е време за поезия и за израстване!“ И това като че ли каза достатъчно за повода за написването ѝ и за смисъла на поезията въобще – да захранва със сила и вяра – качество, което не всяка поезия притежава и за което рядко се говори, като необходимост или важност.

Книгата неусетно води до усещане за друго измерение на духа и повдига индиректно фундаментални въпроси като: Будни ли сме и защо не сме? Интересно е, че Иглика пише по едно стихотворение за най-големите български празници (плюс един чужд) и по този начин книгата се превръща в едно своеобразно празнично „календарче“. Но го прави по начин, който в никакъв случай не преповтаря и не преразказва даден ритуал – Великден или Рождество Христово, а разкрива нещо повече, което е отвъд познатия ритуал, на места оставяйки читателя без думи и коментар. Стихотворенията предават личното преживяване на познатите празници – „Петровден“, „Димитровден“, „Благовещение“, и задава въпроси едновременно към себе си и към читателите: Достатъчно ли направихме един за друг, не сбъркахме ли някъде, станахме ли достатъчно хора или останахме само човеци? В текстовете се засяга темата за семейството, където членовете на фамилията и присъстват, и отсъстват, често само духът им се долавя спонтанно, докато:

„незаетият стол,
свободната чиния на масата,
недокоснатите прибори,
опразненото блюдо от рибата“

остават като знаков спомен, който паметта трябва да пази, за да не се обезличим и ние живите, забравяйки и лишавайки се от корени. В стихотворението „Никулден“ е забележителна невинността на детската игра. Тя успокоява и сякаш някой погалва с ръка уморените ни от живота глави, а ние се скриваме в детството, в играта на криеница, отричаща смъртта. Отсъствието е болезнено, ако го приемем за край. А колко по-лесно е, да си представим, че просто играем и всяка болка е наужким.

И като контраст на жаждата да се завърнем към сигурността на детството, се явява стихотворението „Черно-бяла снимка“, отразяващо вечното бързане да пораснем, не знаейки, че щом това се случи, не ни остава друго, освен да остареем и умрем след това. Тази неизбежна устременост към бъдещето, сякаш някой ни пришпорва, е непреодолима, като инстинкт, с който всеки човек се ражда. А равновесието, балансирането в днешния ден и изживяването му като вечност, е най-трудно постижимото съвършенство. За преходността на човека свидетелства краткото време „между ON и OFF“, където Земята е

„пълна
с биологично конфигурирани
прекъсвачи,
които щракат
само веднъж.“

Точно както цифровите устройства, нашето време е предварително програмирано.

В „Корабче“ Иглика Дионисиева открива, че смехът може да олицетворява вятъра, издуващ платната на кораба. Онзи кораб, на който плаваме през битието си, а погледът тегли напред като буксир. Нима е нужно нещо повече от смях и поглед, за да се влюбим, за да съберем сили да вървим през бурята? Така обичаме да усложняваме нещата, а те са толкова прости. Тази магичност се прехвърля и по-нататък в книгата, превръщайки ежедневието в поезия. Един ремонт на дома може да бъде зазиждане на миналото, прикриване на старите грешки с нови тапети, с риск да бъдат заличени и „любовните стенания“ от миналото.

Иглика Дионисиева ни учи как празникът може да бъде намерен и в най-незабележимата постъпка, и да стане повод за усмивка или стих. И как един малък жест може да бъде основа, върху която човекът да израсне. Например в „Сидни Енгелберт“ – професорът прегръща детето на студентката, за да не напусне тя лекциите, защото не бива детето да пречи на образованието. Нещо малко, уж незначително променя възгледите на всички присъстващи, на всички осъждащи ранното забременяване. Социалният елемент тук е много силен и ни приканва просто да бъдем хора.

„сама си станах майка
с очи на кукувица.“

е едно от кратките, но силно забиващи пирона на отрезвяването стихотворения. Болката от загубата на близките се прокрадва през различни процепи на книгата, оставяйки ги отворени като рана. Понякога сам трябва да играеш семейните роли на сцената на живота.

Стихосбирката обръща внимание и на фигурата на твореца, който се разделя с книгите си, предавайки ги в ръцете на читателите, с надеждата да бъдат оценени и допуснати в новия дом – сърцето на читателя. Невинното вдетиняване при раздялата с нещо скъпо, с част от собствената душа. „На път към залива“, „чайките си търсят думите навсякъде“ и аз неволно се питам: За какво НИ е слово, след като така безхаберно боравим с него в комуникацията помежду си? А може би някои думи са „глухонеми“ или просто ние не ги разбираме.

Иглика Дионисиева с лекота успява да създаде усещане за повей, който ни носи навътре към себе си. Тя сякаш играе с тъжната страна на живота, обрисувайки я по-малко болезнена. „Захранване на нощта“ е от малкото книги, събрали най-необходимото за една наистина добра поезия.

Тъга, която рисува крила

от Христина, написан на 2017-04-12 11:00:54 758
докато съм живо
не мога да съм огън
(“Прекършено, изтръгнато от корен дърво”)

За втори път прочитам стиховете от новата стихосбирка „Захранване на нощта” (Издателство „Жанет 45”, 2017) на Иглика Дионисиева. Някои от тези стихотворения вече съм ги чела много пъти и тук повторението не е знак за неразбиране, а преоткриване и потъване в поетичния свят на тази авторка наново, за изстискване на удоволствието до капка. Доколкото познавам И. Дионисиева и излятото мерено слово от нея върху хартията – те се допълват, споглеждат, изгарят заедно и напъпват между утъпканото по пътя на живота.

В самото начало на стихосбирката става ясно, че каквото и да ни споделя авторката - тя го е изпитала първо върху себе си, огледала го е отвътре, проверила е устойчивостта му, опитано е на вкус, на допир и като степен на болка. Няма залъгване и метафорични преувеличения от пролетно замайване. Стиховете са части от разговорите със себе си в моменти, когато е най-разумно и отговорно да си сам и да си правиш автопортрет (или вивисекция) без упойка.

Още с първото стихотворение в книгата “Захранване на нощта” откриваме самопризнанието на поетесата, разголването без пози и извинения. С малко думи, спокойно и уверено, без съжаление и отмъстителност:

изпитвам
думите и своята любов
първо върху себе си
(“Безопасна игла”)

В поетичното време-пространство на тази книга присъства ранната и неизбежна равносметка на живота и истината, че сме се осъществили, че сме оценени едва след като отлетим. Любовта, в която сме се познали, в която сме живели заедно под покрива й, а тя си е тръгнала по пътя, запленена от някого другиго или нещо странично. В гнездото на думите има меланхолия и недоизказаност, но не завладяваща и впримчваща, теглеща надолу, а тъга, която те издига над случилото се и рисува крила, с които може да се лети през мъглата и вятъра. Тежи ти, наболява те, но си цял, жив и можеш да вървиш и да преоткриваш заобикалящото те, отваряйки още по-широко очи.

“Изкъпах едно тяло в банята”, “На ръка изпирам”, “като ожаднея”, “Две шоколадови яйца”, “Да направим ремонт, любими” са стихове, рисуващи тъмната и светлата страна на живота, прикритото и видното, и хем си смален, хем пониква незнайна сила в теб. Обстоятелствата те притискат, а ти тайно, едва ли не свръхестествено се разширяваш, идва ти радост на гости. И докато краката ти се вкаменяват и си неспособен да помръднеш, погледът ти прескача огради.

Иглика Дионисиева е изградила поетичния облик на книгата си, като си е послужила с много стихотворения за празничните дни в календара – и то не само от традиционния български православен календар. Празничният уникален поетически прочит и запис на И. Дионисиева започва със стихотворение, озаглавено „Богоявление” и затваря кръга с „Рождество”. Тези поетически текстове ме карат да си мисля, че когато човек пише, той винаги успява да празнува чрез емоциите и размислите си. Авторката цени и търси стойностното, запомнящото се, което носи смисъла на пробуждането, на всеки раждащ се ден и във времето между изгрева и залеза приласкава, очиства и чака думите да се престрашат и да проговорят на езика на човека. Защото всеки говори свой собствен език, тълкува индивидуално и различно, и когато двама души казват “Смирих ли се? Простих ли? Простиха ли ми” (”Прошка”) разбирането не е уравновесена везна.

Книгата е спомен за отминали малки и големи лични тържествени мигове и наричане за идващите празници, които подготвяме, правейки добро наум и на глас. Нали за да пристигне чаканият светъл миг се минава през девет планини, през девет длани, през девет ключалки, през девет реки. И изминатият личен път оставя следи по бялото платно, сякаш пъстротата, шевицата на бялата риза - от трудности, стихове и сълзи, изпитания и слънце, от бяло и черно, от тъмно и светло. Както се разбира от едно от стихотворенията („Петровден”) – пътят не е лек и не е прав; лирическият Аз се придвижва трудно по него, изостава и се губи в края на колоната. Но всичко това е „храна” за творчество, за поезия. То и цялото богатство на криволичещия живот с неговите пикове и спадове са вътъкът за захранването на нощта. Стихотворенията от тази стихосбирка показват как примерът на един еврейски професор може да се превърне в празник („Сидни Енгелберг”), но и скептицизмът, породен от празниците-въпроси не може да се завоалира и спести. И ако стихотворението „Великден” ви остави потънали в екзистенциален размисъл, то друго, тематично близко – „Две шоколадови яйца” – ще ви върне топлотата и смисъла. Прочетете и празнувайте.Идва Великден!

Напишете отзив за книгата

Име *
Уеб-сайт
E-mail * (НЯМА да бъде публикуван)

Заглавие *

Отзив *
vconf Моля попълнете този код в полето: *