Tози сайт изисква Flash player 8, моля инсталирайте от тук

Събития
Новини
За нас
Екип
Награди
Инициативи
Предложения
Общи въпроси
Контакт
Каталог в табличен формат (xls)
Неустоимо предложение!
Литературен фестивал ПЛОВДИВ ЧЕТЕ

ИК Жанет45

Справочник на изданията » Автори » Галин Никифоров


    Авторът е роден през Пражката пролет и до 14-тата си година само кръстосваше улиците с ожулени колене и висеше по черешите в махалата. После спечели трето място на олимпиада по химия и влезе без приемен изпит в Математическата гимназия.

    Навремето в Математическата гимназия имаше всякакви образи, но момчета, които можеха да вкарват гол от ъглов удар и да знаят мата на Легал, нямаше. Авторът беше първият и това му разгонваше фамилията, защото след ритниците, които получаваше като десен бег, се преобличаше на бегом и прелиташе до Дома на шахмата, където играеше Царски гамбит с очилати хлапета, после учеше на свещ (заради режима на тока) и сутринта приличаше на възкръснал. Литературните му интереси тогава се простираха от Синовете на Великата мечка до Авакум Захов на Андрей Гуляшки. Класната му връщаше контролните по литература винаги с петици заради грозно писане, но никога не ги четеше. И беше права. Авторът тогава беше зарязал “Под игото” и “Старопланински легенди” и си мислеше, че щом една книга няма пряка реч, значи нищо не струва.

Когато влезе в казармата, авторът прописа подпрян на стелажа за обувки, вмирисан на непогребани кокошки. Всеки наряд пишеше по 12 страници на една гимнастичка, която приличаше на Савската царица. И след 146 писма авторът се уволни под карловските балкани, а гимнастичката се ожени за друг. Тогава авторът от мъка а-ха да пропише, но отложи с още шест години и, без да се преоблича, хвана влака за Пловдив.

В града на тепетата авторът завърши за инженер, но какъв точно никой не разбра. Литературните интереси още ги нямаше, но дойде полиграфическият бум на 90-те и книгите почнаха да се продават на килограм – тогава авторът заряза лекциите и тръгна с подпухнали очи. После написа първия си разказ, който никой не прочете.

Когато хвана обратния влак от Пловдив към дома, беше вече 1993-та. От скука авторът се ожени за варненка, записа задочно ВИНС-а и почна работа в местния вестник, където игра шах с началника. И когато го скъса от бой, началникът излезе мъж и му вдигна заплатата с двеста лева, защото за пръв път видя мата на Анастасия от 1803 година. А авторът – пак от скука – прописа, защото работата във вестника започваше към десет сутринта и свършваше по обяд, когато главната редакторка слизаше в барчето да си допива.

И когато прописа, авторът започна роман с 27 глави. След шест месеца имаше 300 изписани страници и към 16 главни герои, които правеха каквото си искат. Тогава остави написаното да отлежи и написа четири новели. Когато романът отлежа, авторът го занесе до боклукчийската кофа и издаде новелите си сам – беше 1998-ма. Книгата се казваше „Последната истина” и се продаде в тираж 72 броя.

След това авторът взе втората си ненужна диплома и продължи с новелите. Написа още четири, сглоби ги неправилно и ги прати на „Развитие”, маскирани като роман. Там получи номинация, но нищо не спечели – един доцент му каза: „Добре, но може и по-добре”. Годината беше 2001-ва и авторът потъна в дебрите на живота – вестникът фалира и той стана технолог, после си купи компютър. Писа две години като луд, накрая се умори и махна първата от четирите новели, които му върнаха от „Развитие”. Останалите три сглоби правилно и пак ги прати, и този път улучи десетката – беше 2003-та година и авторът спечели втората си номинация и първата си награда. Наградата връчи Боян Биолчев – ректорът излезе отпред, без да чете, и каза 64 хубави думи за автора от общо 68. И на бял свят дойде „Умерено нежно” – втората книга на автора, направена от три части.

На следващия месец авторът започна история с един-единствен герой, която кръсти „Добро момче”. Доброто момче беше свършено през 2005-та година и прелетя половината България, за да стигне до Божана Апостолова и Виктор Самуилов. И след няколко месеца Божана Апостолова вдигна телефона и говори с автора осем минути и десет секунди. След това издаде романа и на улицата на автора изгря слънце. Последваха номинации на „Хеликон” и „ВИК”, а от „Жанет 45” му се обадиха да си напише биографията.

И авторът избяга от работа и я написа, убеден, подобно Франк Запа, че нещата трябва да се правят за собствено удоволствие. И Стивън Кинг добавя: „защото е важна историята, а не човекът, който я разказва”. И авторът преписа от гърба на втората си книга: „Няма значение кой е писателят. Няма значение колко книги е издал и какви награди е издал. Няма значение дали е на 17, на 52 или на 90 години; няма значение дали е адвокат, хандбален вратар или шофьор на такси; няма значение дали е наркоман или сутеньор, дали е грешник или светец. Нищо няма значение. Освен написаното в книгата. А дали то е провал, или една добра история, зависи единствено от читателя.”

Затова, както казва Т. С. Елиът „За нас е само да опитаме. Останалото не е наша работа.”

Амин.

И Бог да пази издателите.