Отдавна не съм чела поезия като тази. Надвесваш се над нея и в слънчевия сплит чувстваш нежното преобръщане на собствената си енергия – като пред излитане. Издигаш се до „безтегловната й висота“, рееш се между вятъра на думите, снишаваш се до бистротата на смисъла и виждаш как в реката на живота най-бързо проглеждат рибите, а в стихналата река на неизреченото – поетите. Благодарна съм на Венцислав, че ми позволи да се подпиша и аз под тази изумителна поезия, като редактор...